http://www.adventureprimorsko.com/history_primorsko.php

История на Приморско
СТОЯН А. ДРАГУЛЕВ
МИНАЛОТО НА П Р И М О Р С К О
ИСТОРИЧЕСКИ ОБЗОР
март 1978 год.
ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
/ пояснения /
1. Събитията, които се разглеждат в настоящия скромен труд, са останали в годините от преди Руско-турската война за нас Освободителна 1877-1878 год. до Девети септември 1944 год.
2. Употребявам /пиша/ имената на селищата и местностите такива, каквито са били в ония години и както ги е изговарял народът. Не използвам новите сегашните имена /освен тук там за пояснения в скоби/, защото не е естесвено в събития от далечното минало да се включват несъществували тогава имена.
3. Салихлер или Силихляр? Едни са го произнасяли и до сега го произнасят по първия начин, други по втория, всеки с различно обяснение. Приех, че правилното е Салихлер, тъй като във всички географски карти и документи е така написано. В Анадола има град Салихлери. За нашия Салихлер съществуват предания, че още преди да дойдат черкезите, някой си Салих имал там чифлик и воденица /от която е останало името на местността “Бентят”.
4. Самият аз съм бил съвременник на повечето от събитията и развитието на селището ни. Роден съм в Приморско /бивше Кюприя/ през 1898 год., бил съм учител в същото от 1919 до 1944 год. включително. В течение на много години съм събирал сведения, разпитвал съм стари хора съвременници на заселването, правил съм наблюдения, ползвах и архивни материали, които намерих в Бургаски окръжен държавен архив и др. Приключвам настоящата ЧАСТ ПЪРВА в началото на своята 80-та годишнина. Посвещавам настоящия труд на идните поколения на Приморско, за да знаят, какво е било началото, как са живели и работили техните прадеди. Да правят сравнение между някогашния живот и този на своето време.



гр. Бургас Подпис:
март 1978 год. /Ст. Драгулев/
МИНАЛОТО НА ПРИМОРСКО
/ исторически обзор – съкратен вариант/
I.ОБСТАНОВКАТА ПРЕДИ ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА
1877-1878 год.
Полуостровът, на който е разположен днес Приморско /бивше Кюприя/, е бил безлюден, незаселен до месец май 1879 год., обрасъл с гъста дъбова гора, която се простирала на запад, северозапад и югозапад на десетки километри. Останки от тази гора е днешната Кория, намираща се в близост до града, край устието на Дяволската река и блатото.
/До колкото е могла да се спаси от изсичане и се запази Корията в днешния си вид и състояние, то се дължи главно на убеждението и съзнаването на местното население, внушено още при заселването на Кюприя, че тази Курия играе роля на щит, който пази населението от изпаренията, мъглите, маларията на комарите, които идвали от Джавалското блато/.
През време на турското иго в сегашния район на Приморско след обширната гора имало тук-там разчистени земи за обработване, най-значителни площи, от които били лъките по Аланкайряшката /Яснополянската/ и Новопаничарската реки. Долната част на последната река е известна под името Ропотамо, а лъките Салихлерски лъки.
В този район имало и няколко селища: три същински села, няколко колибарски села и чифлици. Села били: Салехлер /на 6 км. от Приморско по пътя за Ясна поляна в дясно/, Ченгер /над резиденция Перла/ и Аланкайряк /Ясна поляна/.
Колиби: Джавала, Есе-кайряк, Каратопрак, Дели Рашо, Кадемли, Мусакьой и др.
Чифлици: Урдовиза, Хорозлар, Дерекьой.
Известно е, че през времето на петвековното турско иго, особено през периода на кърджалийските, башибозушките и пиратските нападения, българското население се приютило в затънтени балкански кътове, на страна от главните пътища, по които се движели войските. Така било и в нашия Странджанси край: населението изключително българско, било събрано в доста големи за времето си села, като: Вургари /Българи/, Мързево /Кондолово/, Граматиково, Визица, Заберново и др. все вътре в планината, далеч от морето, от полето, от големите пътища. Освен земеделие и скотовъдство това селско население работело активно и в горското производство: сеч, извозване на дърва, дървени въглища и материали от сечищата до скелите /кейове/ на морето за износ.Тежък и мизерен бил животът на това колибарско население на гората в планината. От ония времена са останали известни имената “Старите колиби” и “Новите колиби” на мързьовци /кондоловци/, “Есе-кайряк” и “Каратопрак” на граматичяне, “Дели Рашо” и “Мусакьой” на заберновци, “Джавала” на мързьовци и вургарци.
В историята на нашата Кюприя /Приморско/ най-важна роля са изиграли селата Салихлер и Ченгер, както и колибите Джавала и Дили Рашо.
Ченгер и Салихлер били същински села. За тях знаем с положителност, че били заселени с черкези през 1864 1865 год. от турското правителство след Кавказката война на Русия с Турция. Русия изгонила черкезите от източното крайбрежие на Черно море, защото те се занимавали главно с кражби и продажба на добитък /джамбази/. Турското правителство ги прехвърлило на отсрещния бряг и една част от тях били заселени в Ченгер и Салихлер и други места, където покрай реките имало обработваеми земи- лъки.
За сега нямаме положителни сведения, но твърде вероятно е тези две селища да са били населени преди идването на черкезите. Основание за тази вероятност е фактът, че край Салихлер, освен наличието на обработваеми земи се намира и така нареченото “Елинско гробье” големи изправени надгробни камани, за които преданието казва, че били на “елините” /гръцка дума елинос = грък/, че те били високи, едри хора и за това на гробовете им туряли високи камъни.
И около Ченгер съществуват останки, които могат да се вземат за показатели, че и там са живели хора от древни времена.
Джавала преди идването на черкезите в Ченгер и Салихлер било селище с 20-30 колиби на мързьовци и вургарски селяни, които обработвали Аланкъйряшките и Салихлерските лъки. Баба Ксати Михова /свидетел на турското робсво, живяла в Приморско на ул.”Хр. Ботев” № 3 и достигнала столетие 1864 - 1965 год./ ми е казала дословно: “Лъките на Аланкъйряшката и Панчарската реки, около Салихлер бяха врът /всичкити/ на мързьовци и вургарци. Те ги работеха и използваха.
Че селото Джавала е било не малко, говори фактът, че тук е имало православна църква, останки от които се намират и сега на мястото. През 1923 год. иманяри правили там разкопки и изкарали останки от църковни принадлежности: маналчета, кандила и др. Това ми е разказано от Атанас Даров живял на ул.”9-ти септември” № 38 (ул.”3-ти март” № 38), който е бил в групата на иманярите.
След настаняването на черкезите в Салихлер и Ченгер колибарското селище Джавала било подложено на чести нападения и грабежи, вследсвие, на което то било постепенно напускано от обитателите си, които се изтеглили в селата си Мързево и Вургари.
Както казахме в началото полуостровът, на който сега лежи Приморско, бил цял обрасъл с гора, предимно дъбова. На него имало само две разчистени от горската растителнос площи- поляни.
Първата около 20-25 дка. била над скелята, т.е. над сегашното пристанище, паркът около ресторант Чайка - ул.”Черно море” № 11, Здравната служба /Булбанк/ - ул.”Черно море” № 9 и ресторант Ропотамо. Тази поляна била ползвана за складиране на въглища в насипно състояние, на открито, във форми на дълги пирамиди, наричани стифове. На отделни места били струпани дървата и дървените материали. От тук после, при всяка продажба въглищата или дървата се сваляли долу на морската скеля и посредством малки лодки се превозвали до гемиите.
Втората поляна била на днешното дворно място на Филип Димитров /сега хотел Метропол - ул. Черно море № 22 / и улицата от южната страна, над морския бряг /където е ресторант “Панорама” на Стамо Гангаров/. Тази поляна била 7-8 дка. В нея почти на средата, се намирала каменна постройка, дълга около 12 м. и широка 8 м., покрита с керемиди. Тя била жилищна и складова сграда на таляна “Зунарита” /от гръцки = пояс/. Този талян се ползвал само за пролетен риболов. Поляната около сградата служела за направа на падури /набити в земята колове с опънати въжета/, на които се простирали и сушяли чирозите. На този талян гърците от Созопол идвали, от незапомнени времена, да ловят скумрия /и правят чироз/ и други пасажни риби. От векове мрежите се поставяли на едно и също място в морето, където била установена най-благоприятната за риболова точка, на подходяща дълбочина във водата на пътя на рибата.
Тези две поляни между гората и морето Скелянската и Талянската се оживявали от присъствието на хора периодически, сезонно.
ТАЛЯНСКАТА поляна от края на март до началото на юни /обикновенно до 3 юни Св. Св. Константин и Елена/ , когато рибарите разваляли таляна и се прибирали в Созопол. През този период от два и половина месеца преминава пасажът на пролетната риба: карагьоз, цаца, скумрия /чироз/, сафрид, барбун, лефер и др., които излизат всяка пролет от Мраморно море през Босфора, минават край българските брегове в северна посока и достигат устията на големите руски реки Днестър, Днепър и др.
СКЕЛЯНСКАТА поляна се оживява от месец май насетне, когато горяните започвали да свличат от околните сечища дърва и дървени въглища, траверси и др. за превозване по море най-вече за Цариград /Истанбул/ , Пирея, и Италия. Товаренето на турски и гръцки гемии /платноходи/ продължавало до октомври ноември, а по някога и през декември, докато всичко се изнесе. След това скелята запустявала до следващия сезон. Тя била наричана от турските гемиджии /корабоплаватели/ КЮПРЮ СКЕЛЕ /кюпрю = мост (заради единсвения мост в района на Дяволска река по онова време) и скеле = пристанище/. Скеленския нос на полуострова наричали КЮПРЮ БУРУН, а пристанищния залив КЮПРЮ ЛИМАН.
Това общо име КЮПРЮ, било дадено и на скелята и на полуострова и на носа, а по късно и на възникналото селище, поради обстоятелството, че най-забележителния обект в този край бил МОСТЪТ на реката, която се влива в морето, тук под самия бряг на полуострова. Тук мост е съществувал от най-стари времена винаги дървен, много пъти разрушаван или от реката или от прогниване и пак възтановяван, тъй като бил необходим за важния крайбрежен път, свързващ Анхиало, Бургас, Созопол, Ахтопол с Цариград и именно поради моста /кюпрю/ цялата му околност включително и полуостровът, била наричана както от турците, така и от българите К ю п р и я т а.
Около скелята и таляна през работния за тях сезон се навъртали овчари със стадата си от Странджа. Едни били от Вургари /Българи/, други от Мързево /Кондолово/, Граматиково или от Заберново, та дори и от Малко Търново. Някои имали къшлите си по близкия баир Узунджата, други в Ченгер , трети в Канара и др.
На таляна овчарите правели натурална замяна: давали на рибарите мляко, месо, сирене, вълна срещу риба в прясно състояние или солена, или сушена /чирози/.
На скелята пък размяната ставала срещу пари. Тук се събирали много хора консуматори: капитани и моряци от корабите, работници товарачи, колари извозвачи на материалите, търговски пълномощници, надзиратели, кантарджии, митнически служители /имаше митница/. На Кюпрю скеле се свличало за износ горското производство чак от землищата на Паничарево, Кайрякьой /Крушевец/ и др. от 25 30 км.
От казаното до тук става ясно, защо тия места горите, нивите, таляните /по крайбрежието около Ченгер баир имало 10-тина таляна едни пролетни, други есенни/, селата Ченгер и Салихлер, Кюприйската скеля и полуостровът били много добре познати на селяните от вътрешността на Странджанско черноморския край.
II. ИЗСЕЛВАНЕ И ЗАСЕЛВАНЕ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА 1878 1879 год.
Нямаме, поне за сега точни сведения, кога черкезите са избягали от Ченгер и Салихлер при настъплението на русите освободители, но като вземем предвид, че руската войска начело с генерал Лермонтов е освободила Бургас на 6.II.1878 год., Няколко дни след това Созопол и Василико /Мичурин/, а на 24.II.1878 год. и Малко Търново следва да приемем, че черкезите са напуснали Салихлер и Ченгер не по късно от средата на февруари 1878 год.
От разказите на засвидетелствуванията на стари хора, съвременници на събитията се установи по беспорен начин, че бившите колибари българи от Джавала, Есекайряк, мързьовци, вургарци, граматичяне, заберновци и др., които имали стари връзки с Аланкайряшките и Салихлерските лъки, както и с Кюприйската скеля и с таляните покрай Ченгер баир и Канара, още щом узнали за бягството на черкезите и за освобождението на тия места, едновременно, с което и те самите и техните родни села били освободени, а то значи през м. март 1878 год. /пролетта/ слезли от балкана и завзели нивите - стари свои и на черкезите, за да ги засеят, а така също да завладеят и опразнените им жилища. Това било общо явление в цялата освободена България по това време . Българкото население слизало в равнините и завземало напусналите от турците села и обработваеми земи.
След подписването на Сан Стефанския договор за освобождението на България от турско иго /19.II.1878 год. стар стил 3.III.1878 год. нов стил/ започноло и в нашия край преселване от бедните и гъсто населени балкански села към по-плодородните земи в равнините още през пролетта на 1878 год. Но след сключване на злополучния за България Берлински договор /13.VII.1878 год./ изселването на българите от местата, които трябвало да се върнат на Турция, взело масови размери.
Когато била определена границата между Турция и България /респективно Източна Румелия/, която започвала от Черноморския бряг от Алиманския плаж /къмпинг Атлиман/ и отивала на запад по билото към с. Писменово, връх Босна и нататък, видяло се, че най-близките на нашия край села от към юг Вургари, Мързево, Граматиково, Визица, Заберново населени изключително с българи, трябвало да останат пак под турска власт. Тогава на българското население от тия места било предложено, който желае, да се пресели в свободна България. Желаещи се намерили в лицето на ония селяни малоимотни и бедни, които в селата си нямали достатъчно земя, които от по рано познавали Аланкайряшките и Салихлерските лъки, и разчитали, че ще отидат в по-плодороден край, на повече обработваема земя и при това на готови жилища изостовените черкезки колиби.
Желаещите семейства натоварили на волски и биволски коли покъщнината си, малките деца, храна, колкото имали, подкарали добитъка си и тръгнали на север към свободна България. Нямало семейство с повече от един впрегатен чифт, а някои били и без такъв. Може да си представим колко имущество са пренесли нашите преселници.
Заселването покрай границата ставало по съображения и скрита надежда за скорошно изместване на границата и възвръщане на родните места в пределите на България.
III. ЗАСЕЛВАНЕ НА САЛИХЛЕР И ЧЕНГЕР
Безимотни и малоимотни селяни от вътрешността на Странджа почти веднага с подписването на Сан Стефанския договор, а някои и преди това побързали да заемат напуснатите от черкезите села Салихлер и Ченгер. Това станало по няколко съображения: първото и най-важното било, че в тия села имало празни къщи, макар и колиби сазеници; второто че имало и ниви, които трябвало още от ранна пролет да се орат и сеят; третото че имат обширна мера за паша на добитък и добър водопой; четвъртото че тези места им били добре познати и предлагали перспективи за по-добро препитание.
З а с е л в а н е н а С а л и х ле р
Мързьовци, които в миналото живеели лете в Джавала и притежавали ниви в Аланкайряшките и Салихлерските лъки, които чувствали като свои, побързали да завземат Салихлер. Дошлите българи преселници заели по избор по-хубавите къщи в селото, както и по-хубавите ниви и лъките Едере тарла, Узун тарла, Караджа бунар, Бентят, Клухарят и пр. Който дошъл по-рано, завзел повече и по-хубавото.
З а с е л в а н е н а Ч е н г е р
Напуснатото от черкезите село Ченгер, розположено почти в центъра на “Боруня” /над резиденция “Перла”/, с южно изложение на Ченгер-баир, с високи кичести дървета, с прекрасна гледка към морето и към Странджа планина, на високо и проветриво място, били заети предимно от вургарци.
П ъ р в о т о заселване станало през пролетта март-април 1878 год., едновременно с заселването на Салихлер с мързьовци. Първите заселници на Ченгер били 15-тина семейства от с. Вургари.
В т о р о заселване когато през лятото на 1878 год. село Вургари /Българи/ научили, че според Берлинския договор селото им ще остане пак в пределите на Турция, трийсетина семейства водени от поп Петко Георгиев и учителя Киро Петров Мостов, решили да се дигнат от Вургари, да отидат в район, който ще остане в България, на по-хубави места. Дочули, че на север към с. Гьозикен /гр. Озор/ имало напуснати от турци къщи и ниви. Към края на септември 1878 год. прибрали покъшнината си, храна, добитък и организирано тръгнали с колята си и слезли във Василико /Мичурин/ и от там едни натоварили багажа си на гемии, качили се и те и отплували по море за с.Гьозикен /гр.Обзор/, а другите продължили с колята и добитъка. Опразнени къщи и ниви се оказало, че има в с. Ходжакьой /с. Попович Варненски окръг/ и нашите хора се настанили там. Но не било за дълго. През лятото на следващата 1879 год. собствениците турци на основание на една клауза на Берлинския договор се върнали в селото си, нашите хора били напъдени и трябвало да търсят друго място за заселване. Като взели предвид, че границата е вече определена по линията Атлиман /к-г “Атлиман”/, по хребета към с. Писменово и от там към връх “Босна” /на 14 км. преди с. Звездец по пътя Бургас-Малко Търново/., нашите хора решили да се върнат по близо до родния си край, с надеждата да си отидат един ден във Вургари, при изместването на границата, както се надявали. Затова прибрали си багажа, две три семейства останали в близките села Бяла Варненско и Обзор Бургаско, а групата пак по същия начин, само че в обратна посока, едни по суша, другите по море с гемии се отправили към границата и слезли не във Василико /Мичурин/, а на Кюпрю-скеле, която била най-близко до родното им място /само на 4 км. от граничната линия/ и до познатите им Ченгер и Салихлер.
Слизането на Кюпрю-скеле станало през есента на 1879 год. Една част от тези преселници, 12-13 семейства, отишли веднага в Ченгер при свои близки и запълнили незаетите още черкезки къщи, а другите предпочели да останат на Кюприйския полуостров /това били голямото семейство на поп Петко “Поповци” и на даскала Киро Петров Мостров/, където имало вече заселени десетина семейства. С отиването на 12-13 семейства в Ченгер станало второто му заселване през есента на 1879 год. и той станало селище с 30-35 семейства, предимно вургарци.
Освен черкезките къщи-колиби преселниците заели и обработваемите земи около Ченгер, главно нивите край река Ропотамо и местносттите Калдъръм гичит, Далап гичит, Домус гичит и др.
IV. ЗАСЕЛВАНЕ НА КЮПРИЯ /ПРИМОРСКО/
Една група от 4 семейства, а именно Вълко Жеков и Димо Стоянов от с. Вургари, Костадин Станчев и Петко Тодоров Напетов от с. Заберново, след като преминали няколко села Ново Паничарево, Аланкайряк /Ясна поляна/ , Салихлер търсейки място да се заселят в свободна България и не могли да харесат, наговорили се да продължат и да отидат на Кюпрю борун /Кюприйския полуостров/. През месец май 1879 год. /било след Връбница/ пристигнали с колята и багажа си, обмислили и решили да останат тук в близост до таляна и скелята. Избрали си място за дворове в гората и почнали веднага да си строят къщи-колиби с наличния дървен материал, който секли на самото място.
Тези читири семейства поставили началото на с. Кюприя /Приморско/, тъй като до тогава нямало други постоянни жители и жилищни постройки на този обрасъл с гора полуостров. Тримата от първите заселници на Кюприя, а именно Вълчо Жеков, Костадин Станчен и Петко Тодоров Напетов построили първите си къщи-колиби близко да скеленската поляна, от западната и страна, на брега на Каргъна /устието на Дяволската река/.
За четвъртия заселник Димо Стоянов нямаме сведения, къде е “кацнал”. Вероятно той скоро е напуснал Кюприя и е отишъл другаде, затова и не са останали следи от него.
Почти веднага с първите четирима заселници дошли и други. Един от първите бил дядо Иван Димов Кисьов (I), родом от с. Заберново, със синове Димо, Пандили, и Мавраган, и дъщеря Пауна. Те през турско време са имали колиба в местността Дели Рашо и работели ниви в Аланкайряшките лъки в местността Еленица и др. заедно с черкезите. Кисьови заели площа мужду таляна и скелята и направили къща още през лятото на 1879 год. и до сега там са къщите на Иван Д. Кисьов (II) -ул.”Черно море” №3 и брат му Петко Д. Кисьов - ул.”Черно море” №5.
Дошъл и младежът Мавраган Вълчев, също заберновчин, влюбен в дъщерята на Петко Напетов, за която се оженил малко по късно.
Също от първите заселници бил Евтим Тодоров от Вургари /баща на Петко Евтимов и дядо на Евтим, Киро, Митра, Товчо и Стоян Етимови/. Направили си къща над скелята. На нейно място сега е Здравната служба /Булбанк ул.”Черно море” №9/.
През ранната есен на 1879 год. пристигнали, връщайки се от с. Ходжакьой /с.Попович Варненско/ и с.Гьозикен /гр.Обзор Бургаско/, групата на поп Петко и даскала Киро Петров Мостров. Както казахме по-горе, 12-13 семейства от тази група отишли в Ченгер, а другите 15-тина семейства, начело с поп Петко Георгиев и учителя Киро Петров Мостров решили да се заселят на Кюприйския полуостров. Освен попът и даскълът, по лични заселници от тази група, която Станчо Костадинов е запомнил били: Георги Попов най-големия син на поп Петко /дядо на Стоян и Манол Анастасови и прадядо на Георги Анастасов - ул.”Лилия” №22 и Стоян Манолов - ул.”Хр. Ботев” № 8/, Стоян Попов син на поп Петко /дядо на Стоян Апостолов ул.”Здравец” №8 и прадядо на Стефан Апостолов/ Янчо Петров зет на поп Петко /прадядо на Кирчо, Ташо и Тонка Петкови ул.”Хр. Ботев” №2/, Ставраки Личев също зет на поп Петко, Киро Калудов зет на поп Петко /прадядо на Пенко Калудов - ул.”Странджа” №12А, Митко Методиев - ул.”Здравец” №6 и Марин Стоянов - ул.”Странджа” №11/, Димитър Георгиев Инджето, Георги Киров Русията, Костадин Димитров Динката /дядо на Стоян Илиев - ул”9-ти септември” №40 (ул.”3-ти март” №40)/, Иван Кицин /баща на Илия Иванов Кицин/,Груд Пейчев Николов /дядо на Груд Пейчев и прадядо на Жельо и Пейчо Грудови - ул.”Станджа” №20/. Но освен гореопоменатите имало и други: Фаню Костов, Киро Янгьозов и др. След една година дошъл и Недялко Иванов зет на поп Петко. Недялко със семейството си бил останал в с. Бяла Варненско, но не можал да понесе раздялата с родителите си и той дошъл в Кюприя.
Поп Петко е роден през 1820 год. в с. Вургари /Българи/. Родът на попа още при заселването си в Кюприя е бил най-големия и най-многоброен. Поп Петко е имал голяма челяд - 8 деца /4 сина и 4 дъщери/, повечето от които задомени и съставлявали отделни семейства. Това значело, че още при заселването си попът със своите синове, дъщери и зетьове представляват 6-7 семейства. Наричали ги “Поповци”. Наскоро след заселването си, покрай енориашеската си работа, построил първата вятърна мелница в източната част на полуострова /на мястото където сега е почивната станция на Министерския съвет/, между другото и да изхранва многобройната си челяд: Георги, Стоян, Иван, Злата, Митра, Мара, Кера, Никола. Синовете му се занимавали със земеделие, а Стоян с кръчмарство /кръчмата е била в двора на ъгъла на ул.”Странджа” и ул.”Здравец”, където е къщата на внука му Стоян Апостолов/, Иван се преселил и останал да живее в с. Аланкайряк /Ясна поляна/. Стоян Попов имал пет деца Петко / баща на Владимер Петков и дядо на Петко Владимиров - ул.”Здравец” № 10/, Тодор /още от младини се преселил във Варна и открил ресторант “Севастопол” на централната ул.”Княз Борис I”, която сграда още съществува, оженил се за Вида Пуховска брат и - актьор във варненския театър/ , Мара / майка на Керана Анастасова и баба на Стоян Манолов ул.”Хр. Ботев” №8/, Апостол /баща на Стоян Апостолов и дядо на Стефан Апостолов ул”Здравец” № 8/ и Костадин /баща на Любка Кирова и дядо на Дияна и Надя ул.”9-ти септември” №25 А (ул.”3-ти март №25А). Поп Петко починал през 1904 год. След смърта му най-малкият син Никола / баща на Петко Попов и дядо на Никола и Михал Попови ул.”9-ти септември” №28 (ул.”3-ти март” №28)/ закупил воденица, развъждал пчели. Бил отличен ловец. Имал с 7 деца: Мара, Димитър, Дона, Петра, Филип, Злата, и Петко. През 1925 год. Никола се посветил на черковни работи. Станал свещенник. Една от дъщерите му, Петра, се омъжила за Андрей А. Събев от Бургас, който през септемврийските събития 1923 год. емигрирал в Турция. Най-голямата му дъщеря Мара се омъжила за Милан Христов Ранчин /баща на Никола Миланов и дядо на Миланка и Петя Миланови ул.”9-ти септември” № 10 (ул.”3-ти март” №10), сръбски емигрант. Занимавал се с лозарство и риболов, имал 4 деца: Никола, Гинка, Димитър и Георги.
Да се засели на този див тогава полуостров, поп Петко имал предвид не само близостта на с. Вургари /Българи/, но и съвета, който един негов приятел василиковчанин /мичуринченин/ му дал, когато предишното лято тръгвали да търсят място за заселване: “Ходи къде ходиш, но гледай да се заселиш край морето” казано ми е от внука му Петко Стоянов Попов /дядо на Петко Владимиров -ул.”Здравец” № 10 и Илка Стоянова Василева ул.”Лилия” № 8/.
Прозорливи хора съобразили, че в Кюприя, при морето, ще има повече източници за препитание: скелята, където се намирала работа, морето, реката, блатото, от което може да се лови риба, морската вода годна тъкмо по норма за месене на хляба, значи икономия на сол, която по онова време била скъпа стока и трудно се намирала, морският вятър, който лете прахлаждал въздуха.
Никой до тогава не е могъл да помисли, каква стойност имат пясъците /над 5 км. плажове/ от двете страни на полуострова разположени като чайка с разперени криле, и че някога това място ще стане прочут и търсен международен морски курорт.
Новодошлите заселници от вургарската група веднага се заели да се осигорят с жилища. Разпределили се кой къде ще заеме място за двор и къща-колиба. В първите дни семействата се приютили под черги /палатки/. Насекли колове и пръти, поразчистили земята от храсталаците. Набили колове в земята, оплели ги с пръти, замазали ги с кал, покрили ги със саз, който изобилствал в покрайнините на Джавалското блато. Колибите били обикновено с две отделения: едното за семейството и покъшнината, а другото за добитъка. В първото изграждали обичайното българско огнище.
Къщата-колибата на поп Петко била построена на мястото където сега е параклиса “Св. Св. Константин и Елена” - ул. “Странджа” №21, а на изток от нея било дюкянчето на сина му Георги. Срещу поповата къща-колиба на север била колибата на даскала Киро Петров Мостров, роден в 1850 год. в с. Вургари, където е къщата на Киро Иванов Петров /наричан Кутелов/, а сега на сина му Борислав Киров ул.”Странджа” №22.
От източната страна на Груд Пейчев, е двора на Димо Иванов /сега къщата на Продан Димитров Иванав /баща на Стоян /Наньо/ Проданов оженил се и живеещ в гр. Бръно - Чехия/, а от северната страна срещу Груд Пейчев се установил Костадин Димитров /Динката/ - ул”9-ти септември” №40 (ул.”3-ти март” №40), по-късно го наричали дядото. Той завладял 3-4 дка. гора /където искал и колкото искал/ от северната страна на сегашната улица “Девети септември” /”Трети март”/, където са къщите на внука му Стоян Илиев Михалев и на правнуците му Илия Стоянов /бръснича- баща на Кирчо Илиев/, Петко и Димитър Базотеви, а също и на Яни Даравите наследници /Илия и Атанас Стойчеви/. На първо време Динката направил колиба. След това пръв се решил да строи нещо по-солидно и въпреки думите на съседите си “недей да строиш”, ще се дигаме, построил едноетажна къща с 4-5 отделения /стаи/ с навес отпред към юг. Една от стаите служела за дюкянче. В нея Динката продавал праматья-бонбоники, леблибия, нахут, книги за писма и пликове, тетрадки и моливи и разни други дреболии. Основна дейност на дядо Динко била търговийката.
Вследствие това прииждане на хора, към края на 1879 год. с. Кюприя е имало вече 35-40 семейства /както пише Станчо Костадинов/ и било обявено от държавната администрация за село, а Салихлер и Ченгер за махали, прилежащи към него. И трите селища били включени към съставната Новопаничарска община, Бургаска околия, Източна Румелия.
След няколко години селяни от Салихлер и Ченгер почнали да се преселват в Кюприя от съображения, че тук са на лице редица предимства, като училище, черква, скеля, риболов и др. Имало и такива Салихлерци, които са направили хубави къщи в Кюприя и прекарвали тук по-голямата част от годината, а сезоните на полската работа живеели в калибите си в Салихлер, където нивите им били близо и за добитъка имало по-благоприятни условия.
Доста години след 1879 год. продължавало преселническото раздвижване и виждане, как от селата, останали на турска територия все още преиждат нови семейства в свободна България, да търсят места за заселване. Трети, като ходят тук-там, връщат се в първото си село най-често от съображения да бъдат при своите близки. Така например, семейството на Киро Димов /баща на баба Ксати Михова/, след като живяло в Салихлер една година /1878 - 1879 год./ отишло в Гьозикен /гр. Обзор/, където престояло 3 години и се върнало в Салихлер при своите земляци мързьовци. Семейството на Стоян Дуков прекарва в Салихлер 1878 год., още същата година се дига и отива в Варненско, спира се в с. Бяла, там се ражда вторият му син Върбан на 5 август 1880 год. На следващата 1881 год. семейството се връща в Салихлер. Тук се ражда третият му син Вълко. Семействота на Недялко Иванов, от вургарската група, не се върнало към родния си край през 1879 год. заедно с групата, останало в с. Бяла - Варненско и там се родил втория му син Георги Недялков в 1880 год. Но скоро след това семейството се вдига и идва в Кюприя, където са установени неговите близки Поповци. Димо Иванов Кисьов през 1891 год. е във Варна с баща си и братята си. Бил на служба 4 години, но го уволнили, останал без работа и през 1895 год. се връща в Кюприя при своите роднини. Подобни случаи на заселване и изселване е имало много в онези години. То било време на раздвижване и неустановеност.
След началното заселване на Кюприя и установилото се намаление на движението на населението последвали единични прииждания на отделни семейства сегиз-тогиз..
V. ПО ЗНАЧИТЕЛНИ ЗАСЕЛВАНИЯ:
1. След Преображенското въстание 1903 год.
2. След края на Балканската война 1913 год.
3. След края на Първата световна война 1918 год.

СЛЕД ПРЕОБРАЖЕНСКО ВЪСТАНИЕ
След разгромяване на Преображенското въстание в Странджа планина , голяма част от населението , боейки се от турските репресии избягало от селата си, преминало границата и дошло в България. Това било в края на август, септември 1903 год. Бежанците намерили приют на първо време в крайграничните тогава села. В Кюприя дошли доста семейства, едни от които след време се върнали в Турция, други се предвижили из вътрешността на България, а трети останали окончателно в Кюприя, заселили се тук и с това увеличили броя на населението. Един от тях бил дядо Георги Митрев Казларов от Граматиково, роден 1870 год. със синовете си Митрю /баща на Георги Казларов - ул.”Странджа” №6 и дядо на Митко Казларов - ул.”Странджа” №5А/, Груд, Иван и дъщеря Фица, всички родени в Граматиково.
Людия Желязков Стоянов, роден в с. Мързово /Кондолово/ през 1870 год и жена му Ирина Недялкова Дикова, с децанта си Желязко, Тодорка и Недялко, родени в Мързево. В Кюприя се родили Георги, Комня и Нанка.
Недко Иванов Кандалов, роден в с. Граматиково през 1867 год. /баща на Иван Недков/.
Киро Иванов Кандалов роден в с. Граматиково, баща на Фросина и Мария, също родени в Граматиково. Фросина по-късно се омъжва за Иван Комнин /дядо на Иван Николов ул.”Шипка” №2/, а Мария за Кольо Георгиев.
Дука Георгиев Костадинов и жена му Злата Кирова Препува. Първото им дете Вида е родено през време на бягането им в гр. Ямбол през 1903 год. а другите в Кюприя: Дона, Иван, Георги и последно Киро.
Братята Никола и Войно Караиванови от Малко Търново дошли ергени. Никола роден 1879 год. се оженил за Елена дъщеря на Костадин Станчев. Войно се оженил за Дона Недялкова Иванова.
Братята Михал, Иван и Стамо Гангарови и сестра им Дафина под водачеството на майка си Фина, всички от Мързево /Кондолово/ дошли без баща си Стоян Гангаров, който умрял в 1903 год.
През 1905 год. дошъл Киро Стоянов Киров роден в с. Мързево /Кондолово/ през 1872 год. заедно с жена си Стана и първородния си син Костадин. Преседял в Кюприя около година и се преместил в Созопол. Там работил като кираджия с кон. В Созопол е роден вторият му син Коста /баща на Кирчо Костов/ през 1904 год. След около две години, значи в 1906 год. се връща в Кюприя, където се установил окончателно. От тогава започнали да го наричат Киро Гърчето. В Кюприя вече са родени следващите му деца: Стоян, Нуна, Златка, Фросина и Мара.
Около 1905 год. дошъл и Гошо Киров Лапчов от с. Граматиково баща на Ангел и Стоян Гошеви ул. “Ропотамо” №33
Като бежанци дошли в Ченгер, Георги Петков Бърцулев /баща на Милю Бърцулев и дядо на Георги Милев Бърцулев ул.”Ропотамо” №37/ и Георги Лефтеров и двамата от с. Вургари /Българи/, и двамата ергени, и тук се оженили, а после се преместили в Кюприя.

СЛЕД ЗАВЪРШВАНЕ НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
През лятото на 1913 год. когато българският цар Фердинанд обяви война на съюзниците Сърбия, Гърция и Черна гора, а Румъния ни нападна от север и завзе без бой Добруджа и почти цяла Северна България, Турция се възползва от безсилието на България и войските и нахлуха в туко що освободената през 1912 - 1913 год. Източна Тракия. Насилствено изпъдиха българското население от тази област. От това време придойдоха в България нови бежанци. От тях се спрели и заселили в с. Кюприя няколко семейства:
Вълчо Тодоров Киров роден в с.Пенека през 1854 год. с жена си Комня и син си Бошко Вълчев /баща на Вълчо Бошков и дядо на Георги Бошков ул.”Ропотамо” №46/, роден в с. Пенека през 1907 год. Дядо Вълчо беше по професия пастир пасеше овци, свои и чужди.
Георги Димитров Касъров, роден в с. Серген - Визенско , също пастир. Жена му Марула починала по време на патуването. В Кюприя се оженил за вдовицата Калина Хашлакица.
Тодор Русинов Георгиев роден 1872 год. с жена си и деца Русен Тодоров /ул.”В. Левски” №10/ и др. Тодор беше говедар.
Илия Стоянов Чонгарски, родом от с. Чонгара, със семейството си. Той беше земеделец, работник на скелята и др.

СЛЕД ПЪРВА СВЕТОВНА ВОЙНА

Първата световна война завърши през есента на 1918 год. От тогава в течение на 4-5 години, става значително раздвижване на българското население от различни краища, и в Кюприя се заселват доста семейства:
УЧАСТТА НА САЛИХЛЕР И ЧЕНГЕР
След първоначалното заселване, което станало в годините 1878-1879-1880, възможностите на Салихлер и Ченгер да приемат нови заселници са изчерпали:
Първо защото нямало повече свободни жилища, нямало наоколо свободни ниви, тъй като, колкото имало вече били заети от дошлите по-рано заселници.
Второ все по-ясно се очертавали переспективите за бъдещето развитие и предимства на Кюприя, разположено при морето: пристанище, риболов, училище, черква, дюкяни, кръчми и др.
Поради това още в първите години се забелязва тенденция за преселване от Салихлер и Ченгер в Кюприя. Някои салихлерци си построили по-солидни, съвременни къщи в Кюприя, там да живеят през по-голямат част на годината, а в салихлерските колиби отивали само през сезоните на селскостопанските работи, тъй като почти всичките им ниви били в салихлерските лъки, близо до селището.

VI. ПЪВО СЕЛИЩНО УРЕЖДАНЕ
Първите заселници на Кюприйския полуостров, както видяхме в началото, навлезли в гората и кой където си харесал установявал се, разчиствал двор и жилище, а и за харман. Но когато дошли повече заселници, разбрало се, че трябва да се тури ред в завземането и разположение на дворовете и къщите. От Созопол, който тогава е бил най-близкия град, дошъл чиновник, който показал на заселниците как трябва да се очертават парцелите и улиците: от изток на запад по дължината на полуострова и от юг към север по ширината му. В течение на много години, дворовете не бяха оградени и оформени в правилни квартали. Стопаните правеха до къщите си така наречения “г р а ж” заградено с плет кръгло място, в редки случаи четвъртито, за да вкарват вечер добитъка. Жилищата бяха достъпни почти от всички страни. Прасета и кокошки, овци и кози се движеха свободно по всички посоки. Не бяха рядкост някое животно да влезе в къщата и да направи сума поразии. А влизането на кокошки беше най-обикновено явление. Свинете, които се разхождаха около къщите, вършеха и една полезна работа: обираха от земята всичко, което е за ядене, изхвърлено от домовете. Затова ги наричаха “санитарни агенти”.
Източната част на полуострова /на изток от сегашната ул.”Хр. Ботев”/ беше отредена за хармани, като най-добре изложена на ветровете, необходими за отвяване на овършаните снопи.